Реализъм

Началото на реалистичното направление в европейската литература се свързва с 30-те години на XIX век във Франция. То се поражда като реакция срещу идеалите на Просвещението и неговото прекомерно упование на човешкия разум, както и срещу крайностите на Романтизма с неговото неприемане на човека и обществото такива, каквито са. Наместо това реализмът извежда на преден план критериите на достоверността и обективността, интереса към обикновеното и баналното, погледа към действителността в нейното правдоподобно описание.

Спецификите на литературния реализъм като художествена система са най-общо следните: обективност в изображението на живота; типични характери (без при това да се губи индивидуалността им); видима нравствена позиция на автора (въпреки общата тенденция към дискретно присъстващ, „обективен“ автор); типични ситуации, обстоятелства и конфликти; психологическа достоверност на героите; вкус към ежедневното и обичайното; внимание към точността и детайла; интерес към проблематиката на обществото (проблемите на обществото и личността, на различните социални слоеве, ролята на личността в историята и т.н.); изследване на закономерностите в живота и развитието на обществото; приближаване на езика на художествената творба до живата реч. Изявени в експлицитна форма и във връзка със съответната философска нагласа, някои от тези характеристики структурират реалистични направления като позитивизма и натурализма.

Основни жанрове на реализма са разказът, новелата, повестта, романът (изрично трябва да се отбележи и тенденцията към създаване на романови поредици). Въпреки че направлението на реализма принципно се свързва с проблематиката на актуалността, не трябва да се изпуска от внимание фактът, че реалистичната поетика е характерна и за жанрови форми, ориентирани към теми, свързани с миналото: историческия и епическия роман, романа епопея, различни жанрови вариации, свързани с хрониката, летописа и др. Важно е да се вземе под внимание, че част от поезията, и то голяма, също е изградена, следвайки принципите на реалистичния художествен поглед, ако не по-специфичните, концептуални правила на реалистичното направление. В основата на тази разтегливост на понятието стои фактът, че реализмът може да бъде схващан и като метод на художествено изображение, не само като литературно направление.

В новата българска литература, в която редица процеси протичат специфично – по-късно в сравнение с повечето европейски литератури, сгъстено и комплексно – реалистичната традиция се корени в периода на Възраждането и остава водещо направление задълго. От Освобождението (1878) поне до Първата световна война българският реализъм в голямата си част пази видими своите възрожденски корени със съответните основни доминанти: фокус върху националната идентичност, народностни идеи, прицеленост към развитието на българското общество, нагласа за държавно строителство, но и остра социална критика.

Така непосредствено след историческата граница на Освобождението се оформят няколко важни посоки в развитието на българския реализъм с различни жанрови изражения. Тези посоки с известна условност могат да бъдат определени като: традиционен реализъм (част от него свързан с възрожденската традиция), народничество, романтически нюансиран реализъм, социален критицизъм (в по-старите класификации – „критически реализъм“), дидактическа реалистична линия, социалистическа литература (тук се визира литературата от 80-те години на XIX век до 1944, доминирана от социалистическата идеология).

В този обзор трябва изрично да се отбележат и специфичните реалистични жанрове на мемоара, пътеписа, очерка, „картината“, хумореската, идилията, някои видове импресия, както и онази част от публицистиката, която особено се доближава до художествената литература. Това са все жанрове, които се развиват в реалистичната традиция, паралелно с разказа, новелата, повестта, романа (нейните жанрови стожери), като някои от тях са захранвани от устойчиви възрожденски модели. Повечето от типично реалистичните жанрове продължават литературното си битие и до наши дни, а концентрацията на разновидностите им в края на XIX и първите десетилетия на ХХ век се обяснява с факта, че в това време, в общия дух на обновителен културен подем, е концентрирано и жанрообразуването като един от най-значимите, основополагащи процеси в новата българска литература след Освобождението.

Тези типологически доминанти не изчерпват многообразието на реализма в българската литература, защото паралелно с тях се зараждат и тенденции, които влияят, взаимодействат, свързват се с отявлено реалистичните линии.

Такива тенденции са например модернистичните, произтичащи от отварянето на българската култура към европейската и от промените в живота на самото българско общество от 90-те години на XIX век нататък (промени, свързани с общите процеси на икономическа и производствена модернизация, с преструктурирането на българското общество, с движението на населението от селото към града, с комплексните социокултурни трансформации, протичащи в този контекст). Много са текстовете на българския литературен реализъм, видимо повлияни от тенденциите на модернизма, без при това да могат да бъдат определени като модернистични.

Специфична линия в развитието на реализма е психологическият реализъм, излизащ на преден план в различни социокултурни периоди (в междувоенния период, но и през 60-те и 70-те години на ХХ век например).

В тази последователност трябва да се добавят и периодично възраждащите се романтически тенденции в българския реализъм.

Друга модификация на това голямо направление е социалистическият реализъм, установен като официозна литературна линия след 1944. В неговите рамки се появяват голямо количество литературни текстове, много от които със спорни художествени качества. Но все пак това се оказва направлението, ултимативно наложено за почти половин век в българската литература.

Съответно тук трябва да бъдат отбелязани и дисидентските тенденции в българския реализъм от втората половина на ХХ век.

Няма как да бъдат пропуснати и елементите на магически реализъм в общото развитие на направлението (концентрирани в 60-те и 70-те години, но продължаващи и през 80-те).

Отделен дял са неговите постмодерни вариации (от 90-те години на ХХ век нататък).

Цялото това многообразие от проявления изгражда един голям реалистичен поток, който се оказва определящ за цялостния облик на българската литература от Освобождението до наши дни.

Представителите, жанровите разновидности и знаковите творби на българския реализъм са отбелязани в отделните статии, посветени на основните трансформации (подвидове) на направлението.

 

Елка Димитрова

Свързани личности