Чичо Стоян

Чичо Стоян (псевд. на Стоян Михайлов Попов) (с. Дивотино, Перн. обл. 21.06.1865 – София, 31.12.1939). Участва в Сръбско-българската война (1885) и във войните през 1912–1918. Учи в Духовната семинария в Горна Оряховица, но напуска, преди да я завърши. Участва като доброволец в Сръбско-българската и Балканската война. Деен член на македонската организация. Един от основателите на театралната трупа „Зора“ (София, 1890) и неин директор през 1895–1896. През 1892 година Стоян М. Попов участва в театралната група „Просвещение“ на Константин Сапунов, а от 1893 до 1895 играе с трупата на новосъздадения театър "Сълза и смях". През 1895 се жени за актрисата Руска Мануилова, известна с артистичното си име Роза Попова. Изявява се и в киното, като изпълнява ролята на Бай Ганьо в едноименния филм (1922) на Васил Гендов.

Започва да публикува през 1886 във в. „Детоводител“. Първата му книга е от 1894 – „Сбирка стихотворения“, Ч. 1–2, и съдържа социална и революционна поезия. До края на живота си Стоян М. Попов сътрудничи на 31 детски издания. Издирва, събира и преработва за първи път епоса за Крали Марко и го издава през 1901. Между 1906 и 1910, вече под псевдонима Чичо Стоян, участва в редколегията на в. "Славейче" заедно с детския писател Стоян Русев, известен като Дядо Благо. През 1926–1927 издава детския вестник „Звездица“, а по-късно и сп. „Звездица за деца“. В тях публикува свои стихотворения, гатанки, залъгалки, приказки в стихове. Пише и пиеси: „Калоян“, „Борис“, „Царица Деспа“, „Спартак“. Автор е на „Българско Декамеронче“ (1918) – книга за възрастни с еротично съдържание, което е принос към т.нар. българска еротиада.

През 1925 Стоян М. Попов издава „Всички непослушни такваз ще ги люшне“. В стиховете тук дидактизмът взема превес над художествеността. Следват „За малките“ (1925), „Жалбите на Зайо Байо“ (1926) и „Чичова китка“ (1927), в които поетът постепенно намира свой път към детето и добива известност с любимото обръщение в българския език „Чичо“. Стиховете му стават христоматийни, например стихотворението „Сърдитко“. В развитието на българската литература за деца с името на Чичо Стоян един нов етап, когато детският писател „заговаря с гласа на детето“ и светът в творчеството му намира израз през детския поглед, душевност и фантазия. Неслучайно Чичо Стоян е бил любим събеседник при срещите с деца. В предговора към post mortem издадената „Детска книга“ (1941) друг известен автор на творчество за деца, Йордан Стубел, говори за неговото „топло сърце“. Жанровото богатство на книгата е представително за творчеството, с което Чичо Стоян остава в историята на литературата ни: стиховете за деца, излъчващи простотата на детската игра и съдържащи диалозите между децата като игра на думи; социалните стихове и историческите разкази.

Приживе и след смъртта на поета негови творби са включвани в редица антологии на българска детска поезия. В негова памет и на негово име в родното му село Дивотино от 1980 се провежда Национален детско-юношески фестивал.

Други псевд.: Стар чичо, Salvator

Росица Чернокожева

Библиографията е изготвена от Мила Тронкова