Яна Язова

Язова, Яна (псевдоним на Люба Тодорова Ганчева) (Лом, 23.05.1912 – София, след 9.07.1974). Баща ѝ Тодор Ганчев е доктор на философските науки, завършил в Цюрих, Швей­ца­рия­. Не­ин родст­веник е акад. Никола Начов, виден български етнограф, библиограф, краевед и книжов­ник. Завършва гимназия в София (1930) и славянска филология в Софийския университет (1935). Важна роля в творческото ѝ утвърждаване и личната ѝ съдба има проф. Александър Ба­лабанов.

Де­бю­тира с поезия във в. „Литературен глас“ и „Вестник на жената“ през 1931. Публи­кува лирика, разкази, пътеписи, статии и поезия за най-малките в периодичния пе­чат: в. „Литературен глас“, „Литературен преглед“, „Раз­вигор“, „Вестник на жената“, „Днев­ник­“, „Мир“, „Зора“, в сп. „Све­тулка“, „Дру­гарче“, „Вяра и живот“ и др. През 1941–1943 заедно с Никола Балабанов издава списание за деца „Блок“. Член на Дружеството на детските писатели, на Дружеството на жените писателки и на българския ПЕН клуб. Работи като редактор във в. „Развигор“ (1937) и уредник на сп. „Училищен преглед“ към Министерството на просвещението. След 9.09.1944 настъпва прелом в творческата ѝ съдба, лишена е от до­стъп до литературния живот, потъва в изолация и забрава. Не престава обаче да твори и съз­дава още шест рома­на, останали неиздадени до смъртта ѝ през 1974.

Първата стихо­сбирка на Я. Язова – „Язове“, излиза през 1931, следват „Бунт“ (1933) и „Кръ­сто­ве“ (1934). Сти­ховете ѝ се различават до екзотичност от контекста на жен­ска­­­­та лирика между двете световни войни. Мотивите в тях засягат чувствените преживявания на индивида, но навлизат и в нови тематични територии – филосо­фията на смър­т­­­та, рели­гията, националната съдба, социал­ните конфликти на епо­хата­­. Интим­ната ѝ ли­­рика има малко общо със санти­ментализма на женската поезия дотогава. Наси­тена с дра­­­­­матизъм и страст, тя е изява на една еманци­пирана позиция за разкре­постя­ва­не на лю­­бовта от тиранията на пуританските норми. Стиховете ѝ сканда­ли­зи­рат обще­ството със смело­стта на изповедите и с неординер­ната си сти­ли­сти­ка. Преливащи от емоцио­налност и халюцинаторна ви­зу­­ал­ност, с неовладени ритъм и рима и с несъразмерни стихови фрази, те се доближават до авангардистките опити в българската литература. В поезията си Язова разра­ботва и мащабни фило­софско-пси­хо­логи­чески те­ми, като например българската исто­рическа участ, мита за Хри­стос, историята на Па­ле­стина и съдбата на еврейския народ. Поетическите ѝ ин­тер­претации носят дух на отрицание и бун­тар­ство срещу догмите. Тя един­ст­вена сред българските поетеси се на­­­сочва към со­циалния драматизъм на епо­ха­та. Превръща хората от социалното дъно на съвременността си – циганки, про­ститутки, кра­д­­­ци, убий­ци – в свои лирически герои. С пси­хо­логическо вглъ­бяване в обра­зите на отхвър­ле­ни­те улавя травмите на съз­нанието и ру­ши­­тел­ната ярост, ко­я­­то един ден ще взриви ус­то­­ите на държавността. Оказва се про­рочица в това от­но­­ше­ние. Поези­ята ѝ въ­ве­ж­да в лириката на 30-те години естети­ката на гроз­но­­то и от­блъ­­с­кващото, ха­рак­терна за френ­ския сюрреализъм. През 1940 из­лиза „Ка­пи­тан“, роман с мно­­­­­­го­планов подтекст, съзвучен с евро­пей­ската фило­со­­­ф­­­­­ско-пси­хологическа проза на 40-те години на ХХ в. (Кн. Хамсун и А. Стри­н­д­берг), де­бати­раща по ак­ту­­алния въ­прос за сил­ната, „ницшеан­ската“ личност, съот­не­сена с морал­ните за­кони на обществото. Яна Язова е ав­тор на историческата драма „По­след­ният езич­ник“, (1938), по­светена на По­кръстването и тра­гичната участ на княз Ра­са­те. Историческият ѝ роман „Але­к­сан­дър Македонски“, завър­шен през 1944, остава не­из­даден поради ек­ст­рем­ните политически събития в България. В него на осно­вата на анти­чния сюжет се проекти­рат ак­ту­ал­ни внушения – за цената на властта, за импер­ски­те уто­пии и за ци­ви­­ли­за­ци­­­онните стре­­ме­жи в ис­торията. С този роман се раз­ши­­ряват хронологичните и исто­ричните гра­ни­ци на българската беле­три­­стика, която дотогава е огра­ни­чена са­мо в националната пробле­мати­ка. Пу­бликуван е едва през 2002. През 50-те години Язова пише ис­торическа романова три­логия с автор­ско заглавие „При­мери“ („Левски“, „Бен­­­ков­ски“, „Ши­п­ка“), издадена по че­р­нови (1987–1989) под ре­дакторски на­слов „Бал­ка­ни“. Тук национално-ос­вободителните борби са об­ри­­­­сувани на ши­рок епически фон и са съ­отне­сени със световната история. Водеща е идея­та за мо­ра­л­­ния им­пе­ратив, въ­плъ­тен в об­­ра­зите на апостолите на българската сво­бо­да, поставя се въ­­про­­сът за отговор­но­стта на водачи­те пред съда на исто­рията. Но­­­­ва­­­тор­ски подход е експли­ка­ци­ята на ци­тат­ни и доку­мен­тални сег­мен­ти и фило­соф­­ски есе­та в епич­еския нара­тив, както и симби­озата на исто­рич­ното с диа­бо­­лич­ната есте­тика. Макар и не­издадена в сво­ето вре­ме, трило­ги­ята се впи­­с­­ва в рома­но­вата вълна на 1950-те. Романовият диптих на Язова – „Го­ля­мо и мал­­­ко“, „Вой­на“ – е съ­з­­даден около 1944–46. Първият текст е бито­во-пси­хо­ло­гически, вторият – фи­­­лософско-поли­­ти­чес­ки. „Вой­на“ ви­­зира периода на ката­стро­­фи­ч­­ните съби­тия от 19­39–45: Втората световна вой­на, политическия пре­врат през 1944 и Народния съд. Един­­ст­ве­на сред българските пи­­са­тели тогава Язо­ва се ос­­ме­лява да пре­вър­не в художествен документ исти­на­та за же­сто­ките години на терора и това обяс­нява 60-годишното табу­иране на ръко­писа ѝ. По­литическите съби­тия в романа са предадени през фо­­ку­са на християнската нрав­ст­ве­но­ст, от­сто­яват се мо­ралните ценности и достой­н­ст­вото на  ли­ч­­ността срещу идео­ло­гическата агресия­. Концеп­цията на Язова за ис­торическия път на Бълга­ри­я е защитена с пет за­­гла­­вия – една драма и чети­ри рома­на. В началото на ХХІ век, след като все пак излизат всич­ките ѝ творби, Язо­ва заема място­то си на голям национален пи­сател, ху­дож­ник и мислител в аналите на българската литера­ту­ра.

През 1938 Мин­истерството на просвещението я отличава с премия за драмата ѝ „Последният езичник“. Нейни произведения са преведени на немски от проф. Ал. Бала­банов­.

Цвета Трифонова (текст и библиография)