Едвин Сугарев

Сугарев, Едвин Стефанов (София, 27.12.1953). Баща му е виолист в първоначалния състав (1935–1938) на първата струнна формация у нас, квартет „Аврамов“, по-късно професор по виола в Консерваторията. Майка му, Текла Кнут Сугарева, е преподавател по немски език, доцент в Софийския университет, автор на речници и учебници по немска граматика. Завършва българска филология в Софийския университет (1978) и през 1985, след редовна аспирантура в Института за литература при БАН, защитава дисертация на тема „Българската литература след Първата световна война и немският експресионизъм“, публикувана в съкратен вариант в книгата „Българският експресионизъм“ (1988). През 2008 защитава дисертация на тема „Поезията на Александър Вутимски – паралелни прочити“ (излязла като книга през 2009) и става доктор на науките. Академичната му кариера започва в Института за литература, където работи с прекъсвания като главен асистент и доцент до 2010. Преподава българска литература в Софийския (1987), чете лекции върху българския експресионизъм в Пловдивския университет (1988). През 2010 напуска БАН и постъпва в Нов български университет, където е доцент до 2018. Участва в редколегията на сп. „Литературна мисъл“ и на годишника на департамент „Нова българистика“ към НБУ „Българистика Nuova“.

През 1989 се включва в дейността на неформалните групи срещу режима на Тодор Живков. Активист е на Националното движение „Екогласност“, чийто лидер става през 1993 (до 1997). Член на Координационния съвет на СДС (1990–1997), зам.-председател на СДС (2002). Избран е за народен представител в VІІ Велико народно събрание (1990–1991), но не подписва новата конституция. Народен представител в ХХХVІ (1991–1994) и ХХХVІІ (1994–1997) Обикновено народно събрание. Посланик в Монголия (1997–1998) и Индия (1998–2002), генерален консул в Ниш, Сърбия (2016–2020). Политик с безкомпромисно поведение и предизвикателни граждански и политически жестове.

Редактор и издател на самиздатския „алманах за експериментална поезия“ „Мост“ (1989–1991), с едноименна библиотека от авторски книги към него. Дългогодишен главен редактор на „Литературен вестник“ (1991–1997; 2002–2010), който създава и развива през 90-те години на ХХ в. заедно с поетите Малина Томова, Владимир Левчев, Румен Леонидов, Ани Илков, Миглена Николчина. Директор на всекидневника „Демокрация” (1992–1994).

Едвин Сугарев е автор с богат жанров регистър – поет, писател, драматург, литературен критик и историк, публицист, разследващ журналист. Десетките книги с поезия, проза и публицистика, които е издал, са знак за творческата му енергия, за отношението му към „поетическия занаят“ като свободна територия за изява на творческата личност, за гражданските му позиции. За него писането е преди всичко търсене на етически, естетически и художествени предизвикателства, отстояване на личната свобода, неподвластна на конвенции и ограничения, експериментиране с езика. Тези светогледни опори се излъчват от избора му на периоди и фигури от литературното минало, които той превръща във водещи теми на академичните си занимания – българския и европейския модернизъм, в частност експресионизма, Гео Милев, Николай Райнов, Александър Вутимски, Борис Христов, Георги Рупчев и др. На тях посвещава три монографии и един авторски сборник. Книгата му „Българският експресионизъм“ (1988) е за дълго време единственото съвременно изследване за това авангардно течение в българската литература. Като изследовател е проникновен анализатор, по-скоро с тънък усет за процеси и явления, отколкото привърженик на теоретически обосновки и рационални построения; формулира с лекота оригинални тези, не следва конвенции, а стилът и езикът на изследванията му се отличават със засилена образност.

Дебютира в сп. „Септември“ със стихотворението „Над покривите като пепел сива...“ (1980, № 11) и винаги се е смятал преди всичко за поет. Ръкописът на първата му стихосбирка „Обратното дърво“ пролежава години наред в изд. „Народна младеж“ и тя излиза през 1989 почти едновременно с книгата му с хайку „Калейдоскоп“ (с ред. Добромир Тонев в изд. „Хр. Г. Данов“, 1990). През 1988 Сугарев печата като самиздат няколко малки поетически книжки – в тираж от по 50 екземпляра, които разпространява персонално сред утвърдените поети и писатели. Заедно с алм. „Мост“ този жест го прави един от пионерите на българския самиздат, който се противопоставя на системата преди 1989. Към тях се прибавя участието му в края на 80-те години в сбирките на неформалния Кръг 39 и на академичния ъндърграунд „Синтез“ при Софийския университет. След 1989, заедно с участието в обществено-политическите промени, а по-късно и като дипломат, Е. Сугарев пише и издава доста по-интензивно поезията си – сбирки със стихотворения, поеми, поетически цикли, хайку, други кратки форми.

Стиховете му от 80-те и 90-те години са заредени с енергията на отрицанието и бунта срещу системата, срещу кухите постулати на идеологията и застоя. Тя носи по свой начин посланията на поетите от 80-те, едновременно лирична и гневно патетична, изобилно образна и метафорична, в класически и в свободен стих. Още през тези години Сугарев опитва кратките форми и най-вече хайку, които му дават възможност да се самоизрази през друга гледна точка към света – отвъд екзистенцията, от ракурса на съзерцанието и душевния покой, свойствени за източните светогледни нагласи и най-вече на дзенбудизма („Калейдоскоп“, „Кратко“). След заминаването си за Монголия и Индия и при по-интензивните си срещи с културата на Изтока той пише няколко нови книги, които задълбочават този светоглед и търсене на адекватна нова образност, по-близка до естеството („Гоби“, „Стихове на Откачалката“, „Хошаб“, „Мрежата на Индра“ и др.). Заедно с това опитва да чете съвременността през вечните копнежи на човека, през вярата и свещените книги на човечеството, разчитайки повече посланията на Светото писание като културни кодове за разгадаване на скрити проявления на човешкото, отколкото в техния религиозен аспект („Житие на съня“). Много от стихосбирките му, писани от началото на ХХІ в., са наситени с космогонични образи и техните сетивни отражения в духовния свят на човека, стремящ се да се върне към праначалата, да съзре и преживее мирозданието в незримите през обичайната оптика негови елементи и така да възвърне хармоничното си единство с природата („Лингва лингам“, „Сюр“ и др.). Любим подход и похват в много стихотворения е провокацията, намерена в дадена музикална тема, която преминава в поетическа, развива се посредством ритмиката на стиха, за да завърши в поанта като музикално произведение. Особен афинитет проявява към джаза – и като музика, и като култура изобщо (стихосб. „Джаз“).

Направил епизодичен опит в прозата през 80-те, през 2005 Е. Сугарев издава романа „Невъзможните убежища на поезията“, спечелил ежегодния конкурс за ръкопис на роман на Фонд „Развитие“. Творбата е нетрадиционна в много отношения: в нея се тематизира поетическото изкуство и изобщо мисленето и световъзприемането чрез поезията. Повествованието в класическото му разбиране отсъства, за сметка на това романовата тъкан е изградена чрез специфичнообразните средства на поезията. През 2017 издава и книгата с кратки и абсурдистки сценарии „Сюжети за неми филми“, в която търси парадоксалното и абсурдното, като пародира високи литературни образци. Към прозата му може да се причислят и приказките, адресирани едновременно до деца и възрастни, които издава в четири книги, както и книгата с фрагменти „Изваждане на восъчните пити“ (2013).

Пак през 80-те Е. Сугарев прави опит и в драматургията – пише едноактната пиеса „Статуи в блатото“, характеризираща се с редица абсурдистки похвати в изграждането на персонажите и сцените. Отпечатана е през 1992 в сп. „Театър“ и веднага е поставена на сцената на Родопския драматичен театър. Години по-късно пише още една пиеса – „Проходът на лъвовете“ (излязла също в „Театър“, 2010).

Литературнокритическите му текстове – стотици рецензии за книги, обзори, тематични и полемични статии върху книги и явления от текущия литературен живот, са пръснати в литературния печат – преди всичко в „Литературен вестник“, но още и в сп. „Пламък“, „Септември“, „Съвременник“, в. „Народна култура“ („Култура“), „Литературен фронт/форум“; в коментарния му сайт „Свободата“ (svobodata.com) и др. Подписва ги с името си или с различни псевдоними и както във всичките си текстове никога не е безпристрастен, като се опитва да съчетава личното си отношение с професионална обективност.

С обществено-политическата дейност на Е. Сугарев е свързана работата му на публицист и разследващ журналист. Талантлив публицист, страстен и умел полемист. Започва с културна публицистика в края на 80-те, когато публикува няколко полемични текста във в. „Народна култура“. Основно публицистиката му е на страниците на в. „Демокрация“ и „Литературен вестник“ през 90-те, а по-късно и в други издания, както и в сайта му „Свободата“. Като инициатор на журналистически разследвания провежда публични граждански битки срещу корупцията и злоупотребата с власт в прокуратурата, разследва банкови афери, корупционни сделки и други негативни обществени явления в България. Автор (или съавтор) на над 10 тома с публицистика и разследваща журналистика.

Освен на наградата за роман на Фонд „Развитие“ (2004) Е. Сугарев е носител на Голямата награда на конкурса за SMS-поезия (2005) и на Специална награда от конкурса Биньо Иванов (2007).

Негови произведения са превеждани на англ., нем., итал., сръб., тур., унг., фр., хинди, чеш., яп. и др. ез.

Псевд.: Евгени Силянов, Емил Симеонов и др. с инициали ЕС (в „Литературен вестник“)

Пенка Ватова

Библиографията е изготвена от Северина Георгиева